Като главен инструктор към фондация „Очи на четири лапи“ вече 15 години Мартина Маринова играе основна роля в една от най-значимите социални инициативи по нашите ширини: подготовката на кучета водачи за незрящи. Откраднахме си час от твърде натоварената ѝ програма и успяхме да поговорим надълго и нашироко с нея за безкрайно интересната ѝ работа.

Citydogs.bg: Знаем, че основният ви фокус е подготовката на кучета водачи на незрящи, но и че от известно време насам дейността ви вече не е ограничена само в това. Какви са актуалните посоки, в които оперира и се развива фондацията?

Мартина Маринова: Ще разкажа историята хронологично. През 2003 г. стартирахме с програмата за обучение на кучета водачи за незрящи хора и дълги години това беше единствената сфера, в която бяхме концентрирали усилията си. Около 2011–2012 г. започнахме да обмисляме варианти да разширим дейността си и така започнахме да развиваме програма за кучета асистенти на хора с двигателни дефицити. Това се оказа не много лесно начинание – нямаше на кого да разчитаме за помощ при разработването на програмата и се наложи да я направим почти изцяло сами (все пак наши колеги от Словения ни оказаха малка подкрепа); като основа използвахме вече солидния ни опит с кучетата водачи за незрящи. Последната инициатива на фондацията е програмата за кучета асистенти на хора и деца с диабет, чиито основи положихме преди 2 години и продължаваме да надграждаме и до днес. Това начинание даде страхотни резултати, които силно надминаха очакванията ни. Занапред обмисляме инициирането и на други програми, като кучета асистенти на деца с аутизъм или епилепсия, но към момента това са само планове.

Citydogs.bg: С какво може да помогне кучето асистент на човек с двигателен дефицит?

Мартина: В програмата за кучета асистенти на хора с двигателни дефицити се подхожда според индивидуалните нужди на човека. Бъдещият ползвател кандидатства, снема му се психомоторен профил, определят се неговите специфични нужди: дали, например, се придвижва с помощта на количка, бастун, проходилка и т.н. и според тези параметри се работи с кучето. Това е и голямата разлика от работата ни с кучетата водачи на незрящи, при които обучението е стандартно – обхождане на препятствия, спиране пред такива, реакции в определени ситуации… При кучетата асистенти на хора с двигателни дефицити всяко куче може различни неща. Разбира се, в процеса на обучението взимаме предвид и стреса, който ще генерира бъдещата работна среда на кучето, както и доколко то е подготвено да се справи с него.

Citydogs.bg: Това е въпрос, върху който съм размишлявал много: кучетата асистенти и водачи трябва да са абсолютен емоционален „бетон“. Как ги подготвяте за това? Ясно е, че имате доста стриктна селекционна програма, но предполагам, че след това инвестирате и много усилия в социализационен аспект.

Мартина: Ще се върна малко назад, за да успея да отговоря по-точно на този въпрос, защото и ние като всички останали извлякохме важна информация от грешките, които допуснахме през годините. В началото взимахме кученца от дарители, но 95% от тях отпадаха от програмата поради слаба нервна система или пък здравословни проблеми. Това неизбежно доведе до иницииране на собствена развъдна програма. Впоследствие се концентрирахме върху това да направим фини настройки в структурата на обучителната програма и така в резултат на комплексните ни усилия повишихме процента на успешно преминалите програмата кучета от 20–30% в началото до актуалните 60–70%.

Citydogs.bg: Впечатляващо! Откъде според теб „изскочи заекът“?

Мартина: Развъдната дейност при всички положения е една от предпоставките за този успех – подходящият генетичен багаж помага много. Огромна роля изиграха обаче и промените, които направихме в самата ни работа с кучетата. Въведохме ранната невростимулация: концепция, разработена от американските военни. Това е програма от 5 упражнения, които се правят ежедневно с кучето между 3-тия и 16-ия ден след раждането му. Тази програма помага на кучето да расте по-стабилно, по-уверено, по-спокойно и да обработва по-лесно стреса в бъдеще. Прави ги по-любопитни към средата и значително по-смели в опознаването на света. Защото иначе дори и в „безстрашния“ период (до около края на 16-ата седмица), ако кучето има колебания в нервната си система, то си остава предпазливо и реагира по-сериозно на стимули от средата като преминаващи автомобили, внезапни шумове и т.н. Така че, както споменах по-горе, мерките са комплексни, но въвеждането на невростимулацията определено се отрази много положително на програмата.

Citydogs.bg: С оглед на огромния обем усилия, които инвестирате в подготовката на едно куче, доколко толерантни сте, ако то в някакъв етап от обучението не се справя блестящо, а, да кажем, умерено добре? Отпада ли веднага от програмата такова куче или получава шанс да продължи напред?

Мартина: С въвеждането на новите програми започнахме все повече и повече да даваме шанс на тези кучета. Но ще си позволя да се върна към етапите, през които преминава обучението, защото те ще внесат яснота и по този въпрос. В етапа на ранната невростимулация, който приключва на 16-ия ден, освен на упражненията залагаме и на повишен социален контакт: гушкане, галене и всякакви видове социално взаимодействие – колкото повече контакт, толкова по-добре. След 16-ия ден кучето има една седмица „отпуск“. Паузата е продиктувана от периода на проглеждане на кученцето. В този период то може да се стресира от появяващите се сенки и очертания, а това би имало негативен ефект върху него. Затова му даваме седмица, в която да свикне с активизирането на визуалната сетивност, преди да продължим работата с него. В следващия етап, който стартира от 21-вия ден нататък, започваме постепенно да въвеждаме различни стимули в живота на кучето. Работим по така нареченото правило на 7-те: 7 различни стимули (повърхности, хора, препятствия…), всеки от тях представен чрез 7 различни проявления (например хора: деца, възрастни, брадати, с дълги коси и т.н.). Работата по тази графа от програмата се случва между 21-вия ден и 50-ия ден, когато кучето отива в приемното си семейство. В този период кученцата още са под карантина, но ако не се работи активно с тях през това време, шансовете им да се справят впоследствие рязко намаляват. Затова и хвърляме сериозни усилия тогава и работим ежедневно с кучетата, докато са при нас. Упражненията включват преминаване по различни повърхности, справянето с малки препятствия (например да излязат от малка касетка за плодове), качват се по стълбички, балансират върху надуваеми топки и много, много други неща.

Citydogs.bg: Кой изгражда социалния контакт в началото: само инструкторите, или и други хора?

Мартина: Според правилото на 7-те, минимум 7 човека 🙂 Но пак според това правило, колкото повече, толкова по-добре, и това важи за всичките 7 вида стимули. Краят на тази социализация е 49–50-и ден и съвпада с бебешките тестове по Волхарт. Изключително популярен тест, който ни дава обща картина за развитието на кучето. Тестът се прави точно на 50-ия ден. Тогава можем да оценим нервната система на кучето, преди тя да бъде подложена на изпитание от външните фактори.

Citydogs.bg: Тоест това са референтните замервания, по които после равнявате развитието на кучето?

Мартина: Точно така.

Citydogs.bg: Може ли още тогава да се „провали“ кучето?

Мартина: Може. Тестът се прави извън комфортната зона на кучето, в непозната среда, и това е предпоставка да му се наложи да се справи в тази среда, без познати елементи, на които досега се е уповавало. Човекът, който прави теста, също е непознат. Така всъщност виждаме колко бързо кучето се справя със средата. Отпуска ли се бързо, има ли интерес към човека; умишлено не присъства нито един от гледачите или хората, които кучето познава. Има нови миризми, хора, обстановка. Това е първичното отсяване на кучетата: кои продължават в програмата и отиват в приемни семейства и кои стават просто домашни любимци.

Citydogs.bg: Могат ли все пак „провалили“ се на теста кучета да намерят място в някоя от по-новите ви програми, например тази за кучета асистенти на хора и деца с диабет? Предполагам, естеството на тези програми предполага една идея по-занижени изисквания към кучето, отколкото при кучетата водачи на незрящи?

Мартина: Една идея – да, не повече. Разбира се, че правим някакви компромиси, но всичко е съобразено с това кой човек ще оперира с кучето и в каква среда.

Citydogs.bg: Каза, че успешно издържалите теста се запътват към приемни семейства. Кога става това?

Мартина: Веднага след теста, стига да има готови приемни семейства.

Citydogs.bg: Ако разширим малко сферата на разговора ни и погледнем по-общо на нещата, смяташ ли, че това, което вие правите в ранната фаза от живота на кучетата, би могло да помогне на развъдчиците да произвеждат, грубо казано, по-спокойни, по-уверени, по-безпроблемни кучета, по-подготвени за средата?

Мартина: Абсолютно.

Citydogs.bg: Правите ли нещо в тази посока: информационни кампании и т.н.?

Мартина: За съжаление, към момента нямаме ресурс да правим нищо извън работата си. А имаме готов материал по въпроса. Преди две години взехме участие в международната конференция на членовете на Международната федерация на кучетата водачи (International Guide Dog Federation, IGDF), която се състоя в Хърватия, и тогава направих презентация по темата за ранната невростимулация и социализация, която направи силно впечатление и предизвика огромен отзвук сред присъстващите. Така че това не е ново само за България, това е пътека, която тепърва се отъпква в световен мащаб.

Citydogs.bg: Как подготвяте приемните семейства?

Мартина: Всяко приемно семейство, за да бъде одобрено като такова, преминава през интервю. Впоследствие им провеждаме и кратко обучение, което не е твърде задълбочено. Няма как да ги подготвим за всичко, което ще преживеят, когато кучето премине прага на вратите им. Обикновено след като вземат кучето, им даваме между седмица и 10 дни, в които да се уравновесят и уталожат емоциите, приемните стопани да натрупат опит и въпроси и тогава правим първото домашно посещение. По време на това посещение отговаряме на всичките им въпроси, помагаме им да се справят с конкретни ситуации или поведение и ги учим на базови неща – как и кога да ползват лакомствата, интонацията, похвалата…

Citydogs.bg: Има ли вариант приемното семейство да „пооплеска“ нещата?

Мартина: Има, да. Но пък и ние имаме готови варианти на действие в такъв случай и можем да изтеглим кучето, ако това се наложи.

Citydogs.bg: Каква е социалната роля на приемното семейство?

Мартина: За нашите цели кучето трябва да опознае градската среда по максимално натурален начин и приемните семейства осигуряват точно това. Кучето привиква към това да е част от семейство, да се съобразява с неговия ритъм и към обичайните ежедневни неща: асансьор, ескалатор, трафик, тълпа, звуков фон и т.н.

Citydogs.bg: Случвало ли се е някое куче да не се справя със стреса от раздялата с приемното семейство?

Мартина: Да, това е един от проблемите, с които се сблъскахме още в самото начало. Работата с приемните семейства включва домашни посещения, групово послушание и социализационни мероприятия. В тази една година, в която кучетата са част от приемни семейства, ние непрекъснато наблюдаваме способността на кучето да се справя със средата, стреса и колко бързо се възстановява след случай на емоционален пик. Тоест ние постоянно проверяваме доколко това куче е подходящо за програмата на фондацията. Понякога обаче има случаи, в които кучето е в нужните граници според нашите изисквания, но в момента, в който го отделим от приемните му стопани и дойде при нас в центъра, преживява тотален срив и не може да се справи с елементарни задачи, които иначе изпълнява без никакви проблеми. Причината за това е липсата на сигурност, която е следствие от липсата на приемния стопанин и смяната на познатата среда с непозната.

Citydogs.bg: Как реагирахте, след като припознахте този феномен като реален?

Мартина: Всичките промени, за които говорихме в началото, са част от мерките, които предприехме: развъдната програма, невростимулацията, ранната социализация и т.н.

Citydogs.bg: Понякога хората интерпретират твърде емоционално нещата и си вадят изводи, които са далеч от реалността. В този ред на мисли ми се ще да изясним веднъж завинаги едно нещо: нещастни ли са кучетата водачи?

Мартина: Разбира се, че не 🙂 Едно куче няма как да е нещастно, ако има работа и бъде близо до стопанина си (което за един лабрадор си е върхът на сладоледа). Хората наистина имат грешни представи за живота на едно куче водач. Те често си мислят, че то е вързано 24/7 към работния си повод и не общува и играе с други кучета, не му се осигуряват качествени разходки и т.н. Всъщност голяма част от тези незрящи хора са много мобилни – много от тях правят дълги ежедневни разходки, а някои от тях са планинари. Освен това тези хора имат семейства и кучето има пълноценни и ежедневни социални контакти и разходки. Всъщност кучетата водачи водят доста по-удовлетворяващ живот от голяма част от домашните любимци.

Citydogs.bg: Колко време трае периодът на обучение на ползвателя на кучето и крие ли рискове да се случи нещо непредвидено?

Мартина: Периодът е минимум 3 седмици и в него инструктор, куче и ползвател работят ежедневно заедно. Има един тънък момент в този период, когато кучето неизбежно ще забележи постоянната липса на зрителен контрол от страна на ползвателя. Част от подготовката на кучето е инструкторът да сложи маска на очите си, от която не вижда абсолютно нищо, и да се остави изцяло на преценката на кучето по 5-километровия тренировъчен маршрут. Животното обаче си дава много ясна сметка кога сме с маска и кога не сме.

Citydogs.bg: Тоест в този период кучето разбира, че вече „маската“ е постоянна?

Мартина: Да, и тогава се налага ползвателят да положи усилия и да покаже на кучето, че липсата на зрителен контрол не означава отсъствието на всякакъв такъв.

Citydogs.bg: Адекватна ли е според теб културата на обикновения човек спрямо това как да се държи в близост до куче водач?

Мартина: В началото някои ни държаха сметка защо влизаме в тролея с куче или пък каква ни е работата с куче на пазара, а други направо ни ругаеха. С течение на времето отношението започна да се променя и сега нещата са значително по-добре. Хората са много по-толерантни към нас, макар и понякога предразположението им да не влияе положително на задачите ни като инструктори; случвало ми се е, когато съм с маска и светне зелено на светофар, някой да ме хване под ръка, за да ми помогне да пресека  🙂

Citydogs.bg: Спомена, че нямате ресурс за „волности“ извън инструкторската си работа, но възползвате ли се поне от регулярните си медийни изяви, каквито съм сигурен, че имате, за да пропагандирате по-голяма толерантност и разбиране към кучетата водачи?

Мартина: Опитваме се. Дори направихме филм преди време, казва се „10-те молби на кучето водач“. Филмът запознава обществото с това какво трябва да правим, когато видим човек с куче водач: да не го галим, да не се опитваме да „помогнем“, преди да попитаме незрящия човек дали има нужда от това, да не хвърляме пръчка и т.н.

Citydogs.bg: Налагало ли ти се е някога да се справяш с поведенчески проблеми по време на обучението? Има ли вариант въобще да се появи такъв въпреки всичките усилия, които сте инвестирали в най-ранните дни на кучето?

Мартина: Вариант има, все пак говорим за живо същество. Имах случай, в който обучаващото се куче и аз бяхме блъснати от кола, докато пресичахме. Кучето беше в края на обучението си, но вследствие на преживяния стрес започна да изпитва дискомфорт към натоварени улици и ми отне известно време, докато успея да му върна увереността да не се страхува от движението и да пресича спокойно улици. Има и други варианти, в които няма как да се преборим, и кучето отпада от програмата, а има и трети, при които правим добре обмислен компромис и продължаваме напред.

Citydogs.bg: По-трудно ли е да се обучи куче водач в България, отколкото в Белгия, например? Визирам особеностите на българската градска среда: коли по тротоарите, бъркащи в очите клони, шофьори със съмнителен морален кодекс…

Мартина: Голямо предизвикателство е. Хората от западната част на Европа изпадат в потрес от градската среда, с която ни се налага да се справяме. Наши гости от Англия така и не проумяха защо има паркирани автомобили по тротоарите: „Ама полиция ли нямате?!“. От друга страна кучетата, обучени тук, биха могли да работят без проблем и там, докато обратното е на практика невъзможно. Иначе казано, не ни се налага да правим извънредни усилия, за да пригодим градската среда да е достатъчно предизвикателна за целите на обучението на кучето водач.