Като главен инструктор към фондация „Очи на четири лапи“ вече 15 години Мартина Маринова играе основна роля в една от социално най-значимите инициативи по нашите ширини – подготовката на кучета водачи за незрящи. Откраднахме си час от твърде натоварената ѝ програма и успяхме да поговорим надълго и нашироко с нея за безкрайно интересната ѝ работа.

Citydogs.bg: Знаем, че основният ви фокус е подготовката на кучета водачи на незрящи, но и че от известно време насам дейността ви вече не е ограничена само в това. Какви са актуалните посоки, в които оперира и се развива фондацията?

Мартина Маринова:  Ще разкажа историята хронологично.  През 2003г. стартирахме с  програмата за обучение на кучета водачи за незрящи хора и дълги години това беше единствената сфера, в която бяхме концентрирали усилията си.  Около 2011-2012 г. започнахме да обмисляме варианти да разширим дейността си и така започнахме да развиваме програма за кучета  асистенти на хора с двигателни дефицити. Това се оказа не много лесно начинание – нямаше на кого да разчитаме за помощ  при разработването на програмата и се наложи да я направим почти изцяло сами (все пак наши колеги от Словения ни оказаха малка подкрепа), като основа използвахме вече солидния ни опит с кучетата водачи за незрящи. Последната инициатива на фондацията е програмата за кучета  асистенти на хора и деца с диабет, чиито основи положихме преди 2 години и продължаваме да надграждаме и до днес.  Това начинание даде страхотни резултати, които силно надминаха очакванията ни. Занапред обмисляме инициирането и на други програми, като кучета асистенти на деца с аутизъм или епилепсия, но към момента това са само планове.

Citydogs.bg:  С какво може да помогне кучето асистент на човек с двигателен дефицит?

Мартина: В програмата за кучета асистенти на хора с двигателни дефицити се подхожда според индивидуалните нужди на човека. Бъдещият ползвател  кандидатства, снема му се психомоторен профил, определят се неговите специфични нужди – дали, например, се придвижва с помощта на количка, бастун, проходилка и т.н. и според тези параметри се работи с кучето.  Това е и голямата разлика от работата ни с кучетата водачи на незрящи, при които обучението е стандартно  – обхождане на препятствия, спиране пред такива, реакции в определени ситуации…  При кучетата асистенти на хора с двигателни дефицити всяко куче може различни неща.  Разбира се, в процеса на обучението, взимаме предвид и стреса, който ще генерира бъдещата работна среда на кучето и доколко то е подготвено да се справи с него.

Citydogs.bg:  Това е въпрос, върху който съм размишлявал много – кучетата асистенти и водачи трябва да са абсолютен емоционален „бетон“. Как ги подготвяте за това? Ясно е, че имате доста стриктна селекционна програма, но предполагам след това инвестирате и много усилия в социализационен аспект.

Мартина: Ще се върна малко назад, за да успея да отговоря по-точно на този въпрос, защото и ние като всички останали извлякохме важна информацията от грешките, които допуснахме през годините.  В началото взимахме кученца от дарители, но 95% от тях отпадаха от програмата поради слаба нервна система или пък здравословни проблеми. Това неизбежно доведе до иницииране на собствена развъдна програма. Впоследствие се концентрирахме върху това да направим фини настройки в структурата на обучителната програма и така в резултат на комплексните ни усилия  повишихме процента на успешно преминалите програмата кучета от 20-30% в началото, до актуалните 60-70%.

Citydogs.bg:  Впечатляващо! Откъде според теб „изскочи заека“?

Мартина: Развъдната дейност при всички положения е една от предпоставките за този успех – подходящият генетичен багаж помага много. Огромна роля изиграха обаче и промените, които направихме в самата ни работа с кучетата. Въведохме ранната невростимулация – концепция, разработена от американските военни. Това е програма от 5 упражнения, които се правят ежедневно с кучето между 3-тия и 16-тия ден след раждането му.  Тази програма помага на кучето да расте по-стабилно, по-уверено, по-спокойно и да обработва по-лесно стреса в бъдеще. Прави ги по-любопитни към средата и значително по-смели в опознаването на света. Защото иначе дори и в „безстрашния“ период (до около края на 16-тата седмица) ако кучето има колебания в нервната си система то си остава предпазливо  и реагира по-сериозно на стимули от средата, като преминаващи автомобили, внезапни шумове и т.н. Така че, както споменах по-горе,  мерките са комплексни, но въвеждането на невростимулацията определено се отрази много положително на програмата.

Citydogs.bg: С оглед на огромния обем усилия, които инвестирате в подготовката на едно куче – до колко толеранти сте ако то в някакъв етап от обучението не се справя блестящо, а, да кажем, умерено добре? Отпада ли веднага от програмата такова куче или получава шанс да продължи напред?

Мартина: С въвеждането на новите програми започнахме все повече и повече да даваме шанс на тези кучета. Но ще си позволя да се върна към етапите, през които преминава обучението, защото те ще внесат яснота и по този въпрос. В етапа на ранната невростимулация, който приключва на 16-тия ден, освен упражненията, залагаме и на повишен социален контакт – гушкане, галене и всякакви видове социално взаимодействие – колкото повече контакт, толкова по-добре. След  16-тия ден кучето има една седмица „отпуск“. Паузата е продиктувана от периода на проглеждане на кученцето. В този период  то може да се стресира от появяващите се сенки и очертания, а това би имало негативен ефект върху него. Затова му даваме седмица, в която да свикне с активизирането на визуалната сетивност  преди да продължим работата с него. В следващия етап, който стартира от 21-вия ден нататък започваме постепенно да въвеждаме различни стимули в живота на кучето. Работим по така нареченото правило на 7-те – 7 различни стимули (повърхности, хора, препятствия…), всеки от тях представен чрез  7 различни проявления ( например хора – деца, възрастни, брадати, с дълги коси и т.н.). Работата по тази графа от програмата се случва между 21-вия ден и 50-тия ден, когато кучето отива в приемното си семейство. В този период кученцата още са под карантина, но ако не се работи активно с тях през това време, шансовете им да се справят впоследствие рязко намаляват. Затова и хвърляме сериозни усилия тогава и работим ежедневно с кучетата докато са при нас. Упражненията включват преминаване по различни повърхности,  справянето с малки препятствия (например да излязат от малка касетка за плодове), качват се по стълбички, балансират върху надуваеми топки и много, много други неща.

Citydogs.bg:  Кой изгражда социалния контакт в началото – само инструкторите или и други хора?

Мартина: Според правилото на 7-те – минимум 7 човека 🙂 Но пак според това правило – колкото повече, толкова по-добре и това важи за всичките 7 вида стимули.  Краят на тази социализация е 49-50-ти ден и съвпада с бебешките тестове по Волхарт. Изключително популярен тест, който ни дава обща картина за развитието на кучето. Тестът се прави точно на 50-ти ден. Тогава можем да оценим нервната система на кучето, преди тя да бъде подложена на изпитание от външните фактори.

Citydogs.bg:  Тоест това са референтните замервания, по които после равнявате развитието на кучето?

Мартина: Точно така.

Citydogs.bg: Може ли още тогава да се “провали” кучето?

Мартина: Може. Тестът се прави извън комфортната зона на кучето – в непозната среда и това е предпоставка да му се наложи да се справи в тази среда, без познати елементи, на които до сега се е уповавало. Човекът, който прави теста също е непознат. Така всъщност виждаме колко бързо кучето се справя със средата. Отпуска ли се бързо, има ли интерес към човека – умишлено не присъства нито един от гледачите или хората, които кучето познава. Има нови миризми, хора, обстановка. Това е първичното отсяване на кучетата – кои продължават в програмата и отиват в приемни семейства и кои стават просто домашни любимци.

Citydogs.bg:  Могат ли все пак “провалили” се на теста кучета да намерят място в някоя от по-новите ви програми – например тази за кучета асистенти на хора и деца с диабет? Предполагам, естеството на тези програми предполага една идея по-занижени изисквания към кучето, отколкото при кучетата водачи на незрящи?

Мартина: Една идея да, не повече. Разбира се, че правим някакви компромиси, но всичко е съобразено с това кой човек ще оперира с кучето и в каква среда.

Citydogs.bg:  Каза, че успешно издържалите теста се запътват към приемни семейства – кога става това?

Мартина: Веднага след теста, стига да има готови приемни семейства.

Citydogs.bg:  Ако разширим малко сферата на разговора ни и погледнем по-общо на нещата – смяташ ли, че това, което вие правите в ранната фаза от живота на кучетата, би могло да помогне на развъдчиците да, грубо казано,  произвеждат по-спокойни, по-уверени, по-безпроблемни кучета, по-подготвени за средата?

Мартина: Абсолютно.

Citydogs.bg:  Правите ли нещо в тази посока – информационни кампании и т.н.?

Мартина: За съжаление към момента нямаме ресурс да правим нищо извън работата си. А имаме готов материал по въпроса. Преди две години взехме участие в международната конференция на членовете на IGDF/ International Guide dog Federation, която се състоя в Хърватия и тогава направих презентация по темата за ранната невростимулация и  социализация, която направи силно впечатление и предизвика огромен отзвук сред присъстващите.  Така че, това не е ново само за България, това е пътека, която тепърва се отъпква в световен мащаб.

Citydogs.bg:  Как подготвяте приемните семейства?

Мартина: Всяко приемно семейство, за да бъде одобрено като такова, преминава през интервю. Впоследствие им провеждаме и кратко обучение, което не е твърде задълбочено. Няма как да ги подготвим за всичко, което ще преживеят, когато кучето премине прага на вратите им. Обикновено след като вземат кучето, им даваме между седмица и 10 дни, в които да се уравновесят и уталожат емоциите, приемните стопани да натрупат опит и въпроси и тогава правим първото домашно посещение. По време на това посещение отговаряме на всичките им въпроси, помагаме им да се справят с конкретни ситуации или поведение и ги учим на базови неща – как и кога да ползват лакомствата, интонацията, похвалата…

Citydogs.bg:  Има ли вариант приемното семейство да “пооплеска” нещата?

Мартина: Има, да. Но пък и ние имаме готови варианти на действие в такъв случай и можем да изтеглим кучето, ако това се наложи.

Citydogs.bg:  Каква е социалната роля на приемното семейство?

Мартина: За нашите цели, кучето трябва да опознае градската среда по максимално натурален начин и приемните семейства осигуряват точно това. Кучето привиква към това да е част от семейство, да се съобразява с неговия ритъм и към обичайните ежедневни неща – асансьор, ескалатор, трафик, тълпа, звуков фон и т.н.

Citydogs.bg:  Случвало ли се е някое куче да не се справя със стреса от раздялата с приемното семейство?

Мартина: Да, това е един от проблемите, с които се сблъскахме още в самото начало. Работата с приемните семейства включва домашни посещения, групово послушание и социализационни мероприятия. В тази една година, в която кучетата са част от приемни семейства, ние непрекъснато наблюдаваме способността на кучето да се справя със средата, стреса и колко бързо се възстановява след случай на емоционален пик. Тоест, ние постоянно проверяваме до колко това куче е подходящо за програмата на фондацията. Понякога обаче има случаи, в които кучето е в нужните граници според нашите изисквания, но в момента, в който го отделим от приемните му стопани и дойде при нас в центъра, преживява тотален срив и не може да се справи с елементарни задачи, които иначе изпълнява без никакви проблеми. Причината за това е липсата на сигурност, която е следствие от липсата на приемния стопанин и смяната на познатата среда с непозната.

Citydogs.bg:  Как реагирахте след като припознахте този феномен като реален?

Мартина: Всичките промени, за които говорихме в началото, са част от мерките, които предприехме – развъдната прогама, невростимулацията, ранната социализация и т.н.

Citydogs.bg:  Понякога хората интерпретират твърде емоционално нещата и си вадят изводи, които са далеч от реалността. В този ред на мисли ми се ще да изясним веднъж завинаги едно нещо – нещастни ли са кучетата водачи?

Мартина: Разбира се, че не 🙂 Едно куче няма как да е нещастно, ако има работа и бъде близо до стопанина си (което за един лабрадор си е върха на сладоледа). Хората наистина имат грешни представи за живота на едно куче водач. Те често си мислят, че то е вързано 24/7 към работния си повод и не общува и играе с други кучета, не му се осигуряват качествени разходки и т.н.  Всъщност голяма част от тези незрящи хора са много мобилни – много от тях правят дълги ежедневни разходки, а някои от тях са планинари. Освен това, тези хора имат семейства и кучето има пълноценни и ежедневни социални контакти и разходки. Всъщност, кучетата водачи водят доста по-удовлетворяващ живот от голяма част от домашните любимци.

Citydogs.bg: Колко време трае периодът на обучение на ползвателя на кучето и крие ли рискове да се случи нещо непредвидено?

Мартина: Периодът е минимум 3 седмици и в него инструктор, куче и ползвател работят ежедневно заедно. Има един тънък момент в този период, когато кучето незибежно забележи постоянната липса на зрителен контрол от страна на ползвателя. Част от подготовката на кучето е инструкторът да сложи маска на очите си, от която не вижда абсолютно нищо, и да се остави изцяло на преценката на кучето по 5 километровия тренировъчен маршрут. Животното обаче си дава много ясна сметка кога сме с маска и кога не сме.

Citydogs.bg: Тоест в този период кучето разбира, че вече “маската” е постоянна?

Мартина: Да, и тогава се налага ползвателят да положи усилия и да покаже на кучето, че липсата на зрителен контрол, не означава отсъствието на всякакъв такъв.

Citydogs.bg:  Адекватна ли е според теб културата на обикновения човек спрямо това как да се държат в близост до куче водач?

Мартина: В началото някои ни държаха сметка защо влизаме в тролея с куче или пък каква ни е работата с куче на пазара, а други направо ни ругаеха.  С течение на времето отношението започна да се променя и сега нещата са значително по-добре. Хората са много по-толерантни към нас, макар и понякога предразположението им да не влияе положително на задачите ни като инструктори – случвало ми се е, когато съм с маска и светне зелено на светофар, някой да ме хване под ръка, за да ми помогне да пресека  🙂

Citydogs.bg:  Спомена, че нямате ресурс за “волности” извън инструкторската си работа, но възползвате ли се поне от регулярните си медийни изяви, каквито съм сигурен, че имате,  за да пропагандирате по-голяма толерантност и разбиране към кучетата водачи?

Мартина: Опитваме се. Дори направихме филм преди време, казва се “10-те молби на кучето водач” . Филмът запознава обществото с това, какво трябва да правим, когато видим човек с куче водач – да не го галим, да не се опитваме да “помогнем”, преди да попитаме незрящия човек, дали има нужда от това, да не хвърляме пръчка и т.н.

Citydogs.bg:  Налагало ли ти се е някога да се справяш с поведенчески проблеми по време на обучението? Има ли вариант въобще да се появи такъв, въпреки всичките усилия, които сте инвестирали в най-ранните дни на кучето?

Мартина: Вариант има, все пак говорим за живо същество. Имах случай, в който обучаващото се куче и аз бяхме блъснати от кола докато пресичахме. Кучето беше в края на обучението си, но вследствие на преживяния стрес започна да изпитва дискомфорт към натоварени улици и ми отне известно време, докато успея да му върна увереността да не се страхува от движението и да пресича спокойно улици. Има и други варианти, в които няма как да се преборим и кучето отпада от програмата, а има и трети, при които правим добре обмислен компромис и продължаваме напред.

Citydogs.bg:  По-трудно ли е да се обучи куче водач в България, отколкото в Белгия, например? Визирам особеностите на българската градска среда – коли по тротоарите, бъркащи в очите клони, шофьори със съмнителен морален кодекс…

Мартина: Голямо предизвикателство е. Хората от западната част на Европа изпадат в потрес от градската среда, с която ни се налага да се справяме – наши гости от Англия така и не проумяха защо има паркирани автомобили по тротоарите – “Ама полиция ли нямате?!”. От друга страна кучетата обучени тук биха могли да работят без проблем и там, докато обратното е на практика невъзможно. Иначе казано – не ни се налага да правим извънредни усилия, за да пригодим градската среда да е достатъчно предизвикателна за целите на обучението на кучето водач.